Mariána Alexandrova

в. „Словото днес”.

брой 7 /658/, 3 март 2011

ОТ ПАРТЕНОНА ДО FLAGEY* И НАГОРЕ

[…]

През 2008г. в Атина излезе електронното издание на поетична книга Asphyxie /на четири езика: гръцки, френски, чешки и български/, продукция на cd-rom Василис Думанис, озвучаване Гиоргис Христодулу. Илюстрацията на диска, фотосите и музиката, написана специално по стиховете на Констанс Дима, въвеждат в дълбокия интимен свят на поетесата. С линкове се отварят страниците посвещение, мото, биографични бележки, публикации, илюстрации, благодарствени думи и стихотворенията в следния ред: оригиналното /на гръцки или френски/, съответно преводите на втория от тях, на чешки и на български език.

Накъсано модерно поетично слово в синхрон с неспокойния дух на лирическата жена. Често без пунктуация, сякаш току-що го е издишала. Интересна житейска философия, концентрирана в оригинална образност. Чувствата се мятат скокообразно между отчаянието, породено от земната обреченост, и възторга от космическата свобода. Обсебена от синьото в две мъжки очи, изгубила сили пред своя носталгичен копнеж, обезверена пред питащия поглед на дъщерята, тя често е на кръстопът.

Всеки път когато сме на кръстопът

пияни от дъха ни кръстосан

ставаме кървящо кълбо от болка

/”Кръстопът”/

Зад думите й наднича ужасът на бездната, но и небесното избавление. Непреодолима изолираност на ръба на душата. Една залутана скиталка, засята между четири вятъра.

каквото изгасна вече не съществува

номада на земята

навсякъде отсъстваща никъде присъстваща

/”Равновесие”/

Така, между светлината и сянката, между небето и земята – „твърде много задръстени пътища, твърде много потиснати чувства”. Лирическата жена се задушава от невидимата мрежа, сътворена от „тъкачката на Съдбата” и се дави в пустотата наоколо. Всяка сутрин заспива върху кръстословицата на живота, а „зората трае твърде кратко”.

С отворени сетива

виждам страхливите

да захвърлят надеждата

убийците

да тъпчат раните й

хамелеоните

да се пазарят за кръвта й

/”Непримиримост”/

Трагизмът на тази поезия идва от осъзнатата темпоралност на човешкия живот, от нарастващата разруха в света около нас: „Напразно се мъча да захвана разговор с пустошта около себе си”. Стиховете пулсират с космична енергия. Тя е необходима, за да може да се понесе бремето на несъвършения ни живот. Само отблясъците на любовното чувство на моменти разпръскват мрака, пропълзял в душите ни, за да видим как слънцето и радостта на възторга, на копнежа също кърви, цялото в рани.

Между агонията и надеждата само силната жена може да изчака нощите да изгризат ноктите на съня и да се прероди в кръвта на лятото. В такива мигове най-силното й желание е да се научи да презира смъртта. И отказва да тлее в бездействие. Първите стъпала на стълбата към мечтите е изкачила отдавна с обувките на приятелката, за да намери себе си в първата си книга. И продължава нагоре. Към философията на равновесието и свободата като въпрос на оптически ъгъл. Философия на човек, преодолял ужаса на самотността, след като дълго е съзерцавал как „времето се премества в ръцете на слънцето”.

Достойният житейски път на поетесата Констанс Дима /Константина Карадиму/, тръгнал от Партенона и преминал през разнолики европейски градове, се завръща в древния храм на Атина Партенос, за да извиси поезията в смисъл на живота й. Поезия разтърсваща и обсебваща. От „пустотата на вечерта на бреговете на Flagey”, до „броеницата на слънцето върху склоновете на Акропола”. От „ручеите от кръв във вените на любовта”, до „свежестта на вглъбението във водите на извора”.

А животът е едно безкрайно чудо, щом копнежът за любов пониква от пепелта след всяко разсъмване…

_________________________

*Езеро на едноименния площад в Брюксел.